I cookie permettono il funzionamento di alcune parti di questo sito.
Accedendo a un qualunque elemento di questa pagina si acconsente all'uso dei cookie.
OKLeggi di più
10 септември
На улицата, в трамвая, в градината - навсякъде виждам само скелети. И туй ме страшно забавлява. В гръдния кош на някои бият големи като юмруци сърца, на други пък сърцата са съвсем мънички, като на врабчета.
11 септември
Аз се движа сякаш из някакво живо гробище. И интересно, че не изпитвам никакво неприятно чувство от това. Напротив, най-голямото ми развлечение е да се взирам във всеки минувач и да изследвам неговата анатомия.
10 settembre
In strada, nel tram, nei giardini – dappertutto vedo solo scheletri. E questo mi diverte terribilmente. Nella cassa toracica di alcuni battono cuori grandi come pugni, di altri i cuori sono molto piccoli, come di passerotti.
11 settembre
Mi muovo come in un cimitero vivente. Ed è interessante notare che non provo alcun disagio. Al contrario, la cosa che mi diverte di più è fissare ogni passante ed esplorare la sua anatomia.
14 септември
От известно време наблюдавам едно необикновено явление. Някои от хората, които срещам, и то предимно от хайлайфа, нямат никакъв мозък в главите си. Днес на-пример видях братовчеда на Валя, който е член в управителния съвет на спортната федерация и има идеално развито тяло. Той ме спря и ме заприказва. Целуна ми ръка, започна да ме обсипва с комплименти, а аз го гледам и си мисля: "Господи, какъв строен скелет!" Но като дигнах очи към главата му, аз открих, че в нея няма нито капчица мозък. Щях да му кажа това, но се въздържах, за да не го обидя. Може би той щеше да изтълкува думите ми в преносен смисъл. И все пак, аз предпочитам да се омъжа за човек като него, вместо да имам съпруг, чийто череп е пълен с мозък, но се крепи върху хилаво тяло.
14 settembre
Da qualche tempo osservo un fenomeno insolito. Alcune persone che incontro, soprattutto appartenenti all'alta società, non hanno per niente cervello nelle loro teste. Oggi, per esempio, ho visto il cugino di Valya, che è membro del consiglio d'amministrazione della federazione sportiva e ha un corpo sviluppato perfettamente. Mi ferma e inizia a parlarmi. Mi bacia la mano, comincia a riempirmi di complimenti, e io lo guardo e penso: "Dio, che scheletro snello!" Ma quando sollevo i miei occhi verso la sua testa, scopro che non ha neanche una goccia di cervello. Volevo dirglielo, ma mi sono trattenuta, per non offenderlo. Forse avrebbe interpretato le mie parole in modo sbagliato. Eppure, io preferisco sposare un uomo come lui, invece di avere un marito il cui cranio è pieno di cervello, ma poggia su un corpo rammollito.
16 септември
Снощи бях на соаре у Дейзи. Имаше много интересен свят. Само дами и господа от бомонда, между които и един чужд дипломат. Всички се надпреварваха да флир-туват с мене, но в края на краищата аз предпочетох Жан. Той е тъй богат и тъй мил. Разправят, че бил единствен наследник на вуйчо си - някакъв мултимилионер, който през време на войната натрупал грамадни богатства и сега си лекувал черния дроб във Виши. Между петнайсетината кавалери нямаше нито един с мозък. Главите на всички бяха празни, но затова пък чудно красиви. А пък скелетите им - ах, какво телосложение! Разбира се, Жан държеше първенство. Той има фигура на атлет и когато се смее, ръмжи като мечка. Струва ми се, че ако ме прегърне, ще се стопя в ръцете му. Любопитствувам да узная откъде се взе тая духовитост у него, за да ме забавлява през цялата вечер с най-пикантни вицове. Просто щях да се пукна от смях. Уж мислите на човека идели от неговия мозък. Кой знае, може би хората от висшето общество разсъждават и мислят с някои други части на тялото си... За дамите - какво да кажа. Нито една не ми направи особено впечатление. Техните глави също нямаха мозъци, а скелетите им бяха ужасно разширени в ханша, макар че всички носеха сентюри. Дейзи беше облечена в нова рокля от виолетово ламе, но изглеждаше някак демоде. Пепи и Гретето бяха бронзирали ноктите си, ала въпреки туй останаха в сянка. Аз наблюдавах как дробовете им се издуват от завист при моя блестящ успех сред кавалерите. Те не можеха да си намерят място от яд, загдето съм станала център на изключително внимание, та постоянно търсеха повод да ме ухапят. Простачки! А на тръгване се осмелиха да ме разцелуват, като че нищо не е било, и дори изявиха желание да ми дойдат на гости. Какво безсрамие!
16 settembre
Ieri sera sono andata a una soirée da Daisy. Vi si era radunata gente molto interessante. Solo signore e signori del "beau monde", tra cui un diplomatico straniero. Tutti a fare gara a flirtare con me, ma alla fine ho scelto Jean. Si è così ricco e così bello. Dicono che è l'unico erede di suo zio - un miliardario che durante la guerra ha accumulato enormi fortune e adesso cura il suo fegato a Vichy. Tra i quindici corteggiatori non ce n'era neanche uno con il cervello. Le teste di tutti erano vuote, però erano di una bellezza strabiliante. E i loro scheletri - Ah, che fisico! Naturalmente, Jean era in testa. Ha la figura di un atleta e quando ride, bramisce come un orso. Mi sembra che se mi abbraccia, mi farà sciogliere nelle sue mani. Sono curiosa di sapere dove ha preso lo spirito per intrattenermi tutta la serata con delle barzellette piccanti. Per poco scoppiavo dalle risate. Si presume che i pensieri dell'uomo vengono dal suo cervello. Chi lo sa, forse la gente dell'alta società pensa con qualche altra parte del corpo... Delle signore - cosa dire. Nessuna di loro ha attirato particolarmente la mia attenzione. Anche nelle loro teste mancava il cervello, e i loro scheletri avevano fianchi terribilmente larghi, nonostante i corsetti che tutte indossavano. Daisy portava un vestito nuovo di lamé viola, ma aveva un aspetto un po' demodè. Pepi e Gretel avevano unghie con smalto color bronzo, e tuttavia sono rimaste in ombra. Osservavo come i loro polmoni si gonfiano di invidia per il mio brillante successo tra i cavalieri. Non trovavano posto per la rabbia, perché ero diventata centro di eccezionale attenzione, ed erano costantemente alla ricerca di una scusa per azzannarmi. Zoticone! E prima di andare via hanno osato baciarmi come se nulla fosse accaduto, e hanno espresso anche il desiderio di farmi visita. Che sfacciataggine!
